Share
В нощта на 7 април 1994 г. въоръжените сили на Руанда и хуманитарните провинции Хуту (т.нар. "Интерахаум") блокират пътищата и започват масовото убийство на Туци и политическите лидери на умерения Хутус. Още в първия ден бяха убити хиляди хора. Някои успяват да избягат, като намерят убежище в лагерите на ООН, но в повечето случаи поддръжниците на мироопазващите сили на ООН не пречат на случващото се, а не се осмеляват да нарушават условията на мандата "наблюдение". Държавото радио, контролирано от Хуту, активно насърчава омразата към Тутис. Също така, действията на революционерите се координират по радиото, например се предава информация за местата, където се опитват да се скрият. На 21 април Съветът за сигурност на ООН единодушно реши да изтегли мироопазващия контингент от Руанда. Същия ден Червеният кръст съобщи, че броят на убитите може да е достигнал десетки, ако не и стотици хиляди. Обаче както служителите на ООН, така и представителите на Държавния департамент на САЩ продължиха усилено да избягват използването на термина "геноцид" в своите изказвания. Освен това на 3 май президентът Клинтън издаде така наречената. Директивата за президентското решение (PDD 25), която ограничава участието на американската армия в мироопазващите мисии на ООН. Едва преди 13 май Съветът за сигурност взе решенията да гласува въпроса за връщането на мироопазващите сили в Руанда, но държавният секретар на САЩ Мадлин Олбрайт забави гласуването за още четири дни. И накрая, на 17 май Съветът за сигурност прие резолюция за изпращането на 5 500 миротворци в зоната на конфликта, но изпращането беше отложено поради разногласия по финансирането на операцията. По това време, според Червения кръст, броят на жертвите на клането вече е бил 500 000 души. Въпреки това, в средата на юни войските на ООН още не бяха изпратени в Руанда! Масовото убийство на тутси спряло едва след като войните на RPF са заловили Кигали през юли, а правителството на Хуту бе принудено да избяга в Заир. Според официални данни от правителството на Руанда, смъртността от еднодневното клане е била 937 000 души. Фактът на геноцид срещу Tutsis е признат от международната общност. Систематичният характер на този геноцид е доказан от многобройни документални материали. Известно е например, че правителството на Руанда използва заеми, получени от различни видове международни фондове за въоръжаване на милицията Хуту, чийто брой непосредствено преди началото на геноцида достигна 30 000 души. genocide.ru
(Общо 15 снимки)
Източник: ЖЖК /amelito
1. Диана Ньонгира: "Никога не мога да забравя зрението на умиращите ми родители.
2. Godioz Mukakahisa: "Един от най-жалко убийци на мен и убеди другите да ме оставят жив, когато бях на 8 години .."
3. Иносент Нирахабимана: "Оставих семейството си, останах жива и всички те умряха.
4. Фред Мъриза: "Един от въоръжените мъже нарязаха ръката ми. Изгубих съзнание, когато се събудих.
5. Грейс Рутаму: "Вече претърпях 10 хирургични операции и не съм излекувал досега. Имам мечта да се възстанови напълно."
6. Жан-Пиер Симомана: "Когато загубих крака и семейството си, четири години живеех в изоставена къща сама".
7. Ани-Сандрин Маук: "Когато избягах от Руанда в Конго и дойдох в лагера на бежанците, за четири години скрих белезите ми, за да не ме убият." Хутус, който беше навсякъде, можеше да ме познае.
8. Тионео Мувнуамбо: "Нямам какво да кажа, страдах много, но мога да кажа много."
9. Уини Мюрекате: "Главата ми все още боли, чувам шумове, сякаш вятърът свиреше в черепа ми, сякаш имаше гръмотевична буря в главата ми."
10. Дженинет Нивеянгенай: "Две седмици държах отрязаната ми ръка, след това тя все още се отделяше и трябваше да я изхвърля. Бях на 11 години."
11. Беатрис Базайър: "Не мога да преместя ръцете си, загубих съпруга и семейството си, как да се грижа за децата си?"
12. Специалност на Мукагини: "В Католическата църква в Гитонго те ме биеха на главата с железни пръчки, се опитаха да нарязат черепа с мачете.
13. Самюъл Ндуейо: "Все още получавам заплашителни писма. Знам, че моите съседи ми пишат."
14. Фануел Синдайхеб: "На 18 март 1997 г. бунтовниците от Хуту, които избягаха в Конго, дойдоха в училището ми в Нияга и поискаха Хуту и Тутси да бъдат разделени, ние отказахме.
15. Priska Uvamakhora: "Много обичах баща си и много ме обичаше."
Снимка (C) NYT / Myriam Abdelaziz
Legal Technique